Поклон пред паметта на всички родни медици, загинали зад граница –

Поклон пред паметта на всички родни медици, починали зад граница – тихите герои, които постоянно се научаваме да ценим едвам когато писмата им се трансфорат в последни

Вярвате ли, че история отпреди близо петдесет години може единствено за момент да прелети през времето и да се стовари от горната страна ви като гръм? На мен ми се случи през днешния ден.

Отидох на посетители у майкини, с цел да поговорим и да опитам от вкусните ѝ сарми. Заедно с тях тя сложи на масата прилежно прегънат на четири изписан лист синкава хартия и една черно-бяла отрезка от вестник. 

„ Преподреждах нещата на баба ти и открих това писмо. Ти помниш ли бате ти Рашко? “, попита майка ми.

Отначало не си спомних. Името мина през мен като вятър през празна стая. Но след това, буквално, разказът ѝ стартира да отваря чекмеджета в паметта ми. Роднината доктор. Онзи, който „ отпътувал в чужбина “. В детството ми това означаваше по едно и също време популярност и горест. Племенник на баба ми. Любимият братовчед на майка ми.

Когато тя била напъпила госпожица, а той – млад доктор на стаж в бургаската Окръжна болница, я вземал със себе си на ресторант и бар в Казиното. Бохем, сладкодумец, с онази самоуверена усмивка на човек, който има вяра, че бъдещето му принадлежи. Обещаващ млад хирург – по този начин го описвали сътрудниците му. Човек, който говорел за специалността си не като за работа, а като за предопределение.

Майка ми побутна листа към мен, като че ли ми подаваше не хартия, а доказателство.

„ Прочети писмото и ще схванеш какъв човек беше лекар Рангел Таков “, сподели тя.

Загледах се в почерка – еднакъв, хубав, спокоен. Почерк на човек, който не подозира, че думите му ще бъдат последни.

Ако желаете, прочетете дружно с мен това писмо.
*
„ Здравейте, лельо, тетине, Митя и Ганчо!

Отдавна към този момент знаете, че съм отпътувал за Ангола, само че по една или друга причина не съумях да ви се обадя по-рано. Разбира се, нищо не ме оправдава и аз не искам да ме извинявате, защото виновността е единствено моя.

Лельо, към този момент 10 месеца ще навърша в Ангола и през пролетта най-вероятно ще се прибера в България, тъй че, в случай че не ми се сърдите доста и решите да пишете, то писмото да не бъде по-късно от края на февруари.

Преди всичко желая да пишете вие по какъв начин сте. Как е младото семейство (тук става въпрос за майка ми и татко ми). Тетин (в град Трън, където е роден лекар Таков, употребяват тази дума като послание към мъжа на сестрата на майката) несъмнено се усеща по-добре в компанията на още един мъж в къщата. 

Лельо, с теб някак ще се разберем за това, че толкова време не се обадих, само че в случай че можеш, по някакъв метод ме извини пред тетин, от него се усещам най-неудобно.

А в този момент малко за Ангола. Мими (сестрата на лекар Такев) евентуално ви е споделила, че на 1 май 1978 година излетях за Африка като доктор на младежка интернационална бригада. За 12 часа пристигнахме в Ангола. В столицата Луанда бяхме 4 дни, след което заминахме на юг в провинция Уила с основен град Лубанго. Ангола е една хубава и слънчева страна, само че ние пристигнахме в следвоенните години, когато към момента има доста проблеми – политически и стопански. Всичко, което са имали преди революцията, е изнесено отвън страната или разрушено, тъй че в този момент стартират през цялото време. Нашата задача беше и е да им помогнем за по-бързо възобновяване.

Природата няма да разказвам, само че имах друга визия за Африка. Тук има два интервала – изсъхнал и мокър. Ние пристигнахме през сухия. Всичко беше голо. С месеци не падна капка дъжд, до момента в който в този момент вали всекидневно и тревата доближава 1.50 – 2 метра. Има малко животни, не както по книгите. Плодове има целогодишно, само че не са като нашите. Снабдяването е много мъчно, а магазините са празни, няма съвсем нищо.

Аз изкарах четири месеца в тази провинция. Работих с бригадирите и локалното население. След тия четири месеца се образува група за друга провинция  – Уиже, на север, покрай Заир – където ще подготвим изискванията и следващата година цялата бригада ще бъде тук. В предходните групи бяхме по двама лекари. А в този момент, с новата група от 27 души, единствено аз съм доктор. Зъболекар е доктор Джелепов от Бургас. Пак работим с бригадирите и локалното население.

Настанени сме в доста хубава къща – на някогашен търговец, избягал в Португалия по време на събитията от 1975 година Кухнята е българска, само че готвят анголци. Аз съм в стая със зъболекаря. Добро момче, на 32 години, ерген и се разбираме. Работата ни е до обяд, а по-късно единствено при неотложност. Лошото е, че в градчето Негаге с население от 12 000 души, където е настанена нашата група, единствено аз съм доктор и постоянно ме търсят. Събота и неделя сме на излети или на лов. 

Изобщо не можем да се оплачем нито от работата, нито от храната, само че няма съвсем никакви развлечения. Вечер убиваме 2 часа в локалното кино. Ресторанти и други заведения няма. Сега с неспокойствие чакаме да се завърнем вкъщи. Всички сме единомислещи, че от България по-хубава страна няма. Аз се поувлякох, а е време да приключвам.

Приемете най-сърдечни поздрави от вашия племенник и братовчед!
Рашко
3 февруари, 1979 година Негаге “
*
Сигурно и на вас Рашко ви стана приветлив, до момента в който четяхте писмото му. Това се случва незабелязано, съвсем срещу волята. Уважението към роднините – безшумно, ненатрапчиво, само че надълбоко. Любовта към България – не креслива, а онази, която боли, когато си надалеч. Отдадеността към специалността – без поза, без героични изречения, а като естествено продължение на характера. Богатата просвета, интелектът, необятният небосвод на младеж, който знае цената на знанието и отговорността.

Това са качества, които не остаряват. Те вършат усещане и вълнуват даже през днешния ден – в ера на звук и бързо забравяне.

Три месеца след написването на това писмо, т.е. през май, лекар Рангел Такев е трябвало да се прибере в България жив и здрав. Пристига обаче предварително. Още през март. В ковчег.

На погребението участва еднообразен полицай – безмълвен знак, че гибелта не е единствено персонална покруса, а и държавна загадка. Ковчегът е от затворен вид, запечатан. На роднините не е позволено да видят за последно лицето на своя непосредствен. 

Официалната версия на властта е къса, суха, съвсем безчовечна: Рангел Такев, на 28 години, се е возил в джип дружно с други хора. Извършено е нахлуване. Той е измежду починалите. Толкова. Повече детайлности не са дадени.

Роднините са гневни и озадачени. Търсят истината, само че се сблъскват със стена от административно безмълвие. В тези години страната е всесилна, а обособеният човек безпомощен против системата. Все отново роднините с висши старания съумяват да се свържат с двама оживели пасажери от същия джип. Те описват. Но разказите им се разминават. Детайлите не съответстват. Картината остава размазана. Вместо отговори – още въпроси. Вместо изясненост – съмнение, което няма къде да бъде изречено на глас.

Днес, съвсем петдесет години след гибелта на лекар Такев, този случай – пропуснат от всички, с изключение на от най-близките на непрежалимия Рашко – си остава тайнственост. Неразследвана до дъно. Непроговорена. Заровена някъде сред геополитиката, страха и крехкостта на живота.

Но през днешния ден се случи нещо значимо. Днес всички ние, които прочетохме писмото му, го съживихме. Макар и за малко. Върнахме му гласа, името, лицето. Напомнихме си, че зад всяка статистика стои човек. Че зад всяка „ служебна версия “ има нечий прекършен живот.

Мир на праха на лекар Рангел Такев.

И реверанс пред паметта на всички български медици, починали зад граница – тихите герои, които постоянно се научаваме да ценим едвам когато писмата им се трансфорат в последни.